След над 5 години прекарани в Софийски университет, изучавайки хуманитарни специалности и проблеми, смея да кажа, че бях доволен от себе си, от инвестираното време, от изживяното, от наученото, от хората, с които общувах и от които се учех. С порастването бързината, с която тече времето сякаш ни се струва все по-голяма. Когато се спра насред ежедневието за да си припомня миналото и различни ключови моменти от живота си, спомените преди и след Университета сякаш са на две доста различни личности, макар и с общо ядро. В този ред на мисли напълно разбирам публичното възмущение на един мой приятел как този период от живота на младите хора е на път да бъде изхвърлен в крайносттите на рационалността. Рационалността я обичам, тя ми е един от най-добрите приятели, но да я смятам за безпогрешна, превръщайки я в оръжие срещу всичко би било по-скоро арогантна проява и скок към повърхностното. 

След като завърших не посмях да си потърся работа по специалността, а вероятно дяволът нямаше да е толкова черен и може би щях да успея. Но не го направих и вместо това прекарах няколко месеца в не по-лесно занимание: ожесточено самостоятелно преквалифициране. Наложи се за известно време да бъда зомби, ловуващо чужди мозъци за да пълни ненаситно своя. И въпреки, че постигнах целта си брилянтно, струва ми се, че близките ми в началото го приеха като един вид поражение, което по онова време отчасти си беше така. Дядо ми осъзна, че май няма внука му да става президент като  Първанов, баща ми вече не ме виждаше като изтупан дипломат. Дадох шанс на новото и сега, две години по-късно бих обиколил всички църкви, храмове и катедрали да запаля по една свещ от благодарност.

Ако съществуваше машина на времето, сигурно по-скоро ще скоча при мечките в зоопарка отколкото да я използвам, рискувайки да променя и една прашинка от нишките на миналото, довели ме дотук. От пътя, който в последните дни с една лековата простащина е квалифициран като "неприоритетен". На творците на тези умотворения пожелавам един ден да развият две глобални за благосъществуването неща: кадърност и решителност. Кадърност да използват едни от най-ценните човешки качества - комплексното мислене за проблемите в тяхната дълбочина и творчеството по тяхното разрешаване. Решителност, за да използват кадърността си и да се изправят срещу същината, срещу статуквото и неговите накуцващи гвардейци. И побеждавайки ги да се справят със същината, вместо леко да гъделичкат симптомите. И за да съм по-конкретен ще дам естествено двата последни наболели примера: ексцентричната сума 1.60лв е нескопосано гъделичкане на симптоми и избор на мързеливия път; етикирането на приоритетни и неприоритетни студенти също не се различава по същността си. Но алтернативният подход  е по-труден и неудобен за мнозина. 

Времената се променят и стават все по-динамични, а сред потока на университетски дипломи се шири все по-осезаема инфлация. Същността на тези институции агонизира и се влачи, опитвайки се да настигне днешния ден. Младият човек трябва да търси освен всичко друго и свои собствени начини да развива безценната си душа, да я дари с кадърност и смисъл.

На мен програмирането ми дава следното:

разбрах какво е мисълта към детайла
колко постоянство изисква
каква наслада носи
да си сред хора, търсещи същото
да не спираш да учиш и търсиш
да твориш и да изразяваш

Засега съм на върха на професионалното си и личностно щастие, не мисля да ставам президент, за което се извинявам, дядо, ако ме гледаш някъде отгоре. Захванал съм се с по-дребни неща, но ти се кълна, станах добър в тях и ми носят истинско щастие.