Аз съм студент на 23 години и обичам да се занимавам с различни актуални проблеми в сферите на историята, политологията, социологията, антропологията. Смятам, че интердисциплинарността и въобще принципът на смесването, така че даден въпрос да получи максимална изчерпателност откъм способи и източници е подходът на бъдещето. Развиването на този стил, съчетано с влагането на жив изказ в него, така че да предизвиква интересът на читателя/слушателя с нещо ново и оригинално е от глобалните цели на живота ми, които мога да кажа, че съм си поставил към този момент. Изпитвам дълбоко презрение и погнуса (дори на биологично ниво, колкото и да е странно за вярване..) от доста от установените стари, консервативни соц-кадри в образованието, които в днешни дни продължават да държат науката като заложник на стари догми, напълно неадекватни в съвременността. Няма да навлизам в подробности и примери, тъй като не това е целта ми в случая. Сигурен съм, че всеки от вас вече си има донякъде изградена представа за това, което споменах. (Уви, уви)

Наскоро защитих бакалавърската си теза, която беше изпипана в споменатият по-горе интердисциплинарен стил и по иновативна тема – „обходих” над 150 блог-публикации от съседна наша страна, анализирайки проявите на интернет-национализъм. Нещо крайно интересно (интернетът като източник) и актуално за епохата ни и нещо, което бъдещите историци неминуемо ще трябва да използват като изворов материал. „Защитата” на работата премина доста добре пред немалко хора, чийто интерес несъмнено провокирах. Определено се почувствах сякаш съм добавил Прашинка или две към споменатата ми по-горе цел в живота. Това ми донесе неописуемо удовлетворение. Добавянето на няколко Прашинки. Курсът ми се състоеше от близо 30 човека, които представяха също така своите работи пред изпитна комисия и публика. Прашинки на творчество или нещо ново, някакъв индивидуален собствен принос не успях да видя с много малки изключения.

Трябва да уточня преди да продължа, че семейната ми среда се състои от хора, жертви на едно друго време и нрави, нещо характерно за почти цялото българско население над една приблизителна възраст, но и продължило и затвърдило се в т.нар. „Преход”. Не бих си позволил и не отправям конкретен упрек към своите родители, в частност – баща ми, просто ще използвам един общовалиден пример и ще му дам служебното название „Човекът-преход” или съкратено - ЧП. Неведнъж ентусиазмът ми от създаването на някоя случайна Прашинка ме е карал да ставам наивен от вълнението и да извърша неблагоразумието да споделя източникът на радостта си с ЧП. Следва крайно характерен отговор-въпрос: „Е поне ще изкараш ли нещо от това? Не можем ли да го публикуваме това някакси и да го продадем?”, „А нещо професор не можеш ли да станеш там, щом те харесват?”. Не ме разбирайте погрешно, не се опитвам да демонизирам по някакъв начин ЧП, неминуемо търсеният келепир в случая (израз на „Колосът” в нашия разказ) не е предизвикан от неговата алчност или нещо подобно. То е искрено желание за моето благополучие. Трагедията се състои в разбирането за благополучието като концепция. Сред ЧП-тата на днешния ден, то изниква задължително във вид на Колоси, неговата неминуемо Прашинкова структура е там, но тя е нещо неразбираемо, нещо магически възникнало и по възможност – винаги извършено от чудните заклинания на някой друг, но в никакъв случай не самият ти. Самата концепция за Прашинките като градивен материал на всичко около и вътре в нас от физически неизменен закон по някакъв неведом начин успява да се превърне в нереален, приказен, отречен фактор. А това е страшно, ако искаш да градиш каквото и да било. Безброй са безплодните опити да напомня това природно правило на ЧП, при което се получава отговор „Абе, така е, ама...ти си уреди твоя живот”. При следващият ми наивен изблик да споделя за някоя нова Прашинка, резултатите са сякаш предишният разговор никога не е бил провеждан. Концепцията за нея е грижливо и постепенно изтривана от съзнанието. Как се гради без нейното използване? Какво и колко е изградено в България за последния четвърт век?(Моите уважения към отделните успели Прашинки, в никакъв случай не твърдя, че ви няма, точно вие ми давате надеждата да не емигрирам още утре) Колко е разрушено? Кой от двата процеса е по-лесен?

Горното поведение на ЧП според мен далеч не е израз на така популярния като дума и концепция в днешни дни „демоничен материализъм”. Материалното е нещо неизменно и нормално, стремежът към него е съвсем легитимен стремеж в нуждата от удовлетворение на всяко човешко същество. Правилната дума за търсеният синдром и болест е смея да твърдя „Грандоманщината”. Стремежът към виждането на моментални Колоси тук и веднага. Те са реалното и истинското в днешното време и съответните му популярни възприятия. Кой и как не е забравил да събира Прашинките за да строи колосите? Помнещият може ли сам да смогне със строежа и нуждите на толкова много грандомани? Стига се до момент, в който грандоманите, озадачени и раздразнени, че не им се доставят достатъчно Колоси, започват да разрушават старите такива, от чиито остатъци строят нови. Резултатът е плачевен и гротескните статуи се разпадат една след друга сред необяснимо вайкане.

Къде ни е месията?

Малко против личните си принципи, но в името на личните ми приятелства и вярата в дадени хора, се включих и участвах в установяването на студентската окупация над Софийски университет. Имаше и моменти на ентусиазъм, но и също така усещах вътре в самия мен чувството за нещо нередно, нещо не пасваше и не ми позволяваше да почувствам Окупацията (като събирателно на хора, но и идеи) на нужната висота, така че да я подкрепя от сърце и душа. Не е тук темата да задълбавам защо и как се получи така, а просто ще споделя впечатленията ми от някои ЧП-та в контекста на масовите протестни събития. Ако още не ви е съвсем ясно, ще ви кажа нещо от така да се каже, „кухнята” на нещата. Хората в ръководството на Окупацията, които имаха адекватния умствен капацитет, знаеха, че тук едва ли ще се строят Колоси или иначе казано – сваляне на правителството на човека Х, нов ред и установяване на рай в Република България. Замисълът си беше от съвсем Прашинково естество – да се посъбуди гражданското съзнание и активност на населението, чрез даването на личен пример и път. Будителство. Христо Ботевщина. И не, това не е „филмиране” и летене в облаците, както ордите от соц-кадри и зомбираните програмирани от тях маси веднага биха скочили да кряскат. Левски, Ботев и много други са обикновени хора със своите недостатъци, те не са недостижими и сакрализирани архангели, както удобно бива втълпявано на поколения наред, така че да не си и помислят някога да тръгнат да стават като тях. Но това е друга дълга тема. Да се върнем на въпроса с прословутата окупация. При различните ни срещи, различни ЧП-та ме питаха въпроси от типа на „Е сега ще постигнете ли нещо?” или пък празни изказвания от типа на „Абе дано постигнете нещо...”. Нужно е да спомена и диамантът на байганьовщината „Абе вие сега ако успеете, ти ще станеш ли някой министър така..?”. Чака се някакъв неразбираем Колос, направен от някой друг по някакъв магически начин. Никой не пита за нужните Прашинки, доста от хората вече така и така не знаят, че те съществуват. Няма въпроси „Какво да направя аз?”, „Как мога да помогна днес?”. Въпроси все от Прашинково естество. Разбираемо е, че не всеки може изведнъж да стане активен съзидател, но тъжното е, че той дори в мислите си отдавна не е. Дори малко. Защото е тотално забравил „как”, но и също така „защо”. Смисълът е някъде загубен. Разбираем е гневът на един от лидерите на студентите в отговор на сипещите се нападки, че нищо не се прави с това седене пред парламента. Отново ли нацията от преобладаващи ЧП-та (не отричам наличието на много хора-съзидатели, които по различни причини не харесват начина на окупаторите, аз самият клоня натам) чака друг да събере прашинките с неистов труд (приключващ по подразбиране със саможертвата на твореца) и да създаде Колоса ,на който другите да се радват? Отново ли някой друг трябва да става жертвен агнец за общото благополучие? Нужна е армия от нови Христоси? До там ли стигна човекът?

            Един от най-интересните хора, които някога съм срещал, а вероятно и ще срещна през живота си е на над 80 години. Физик по професия, но и още много по „непрофесия”. В разговор за Прашинките на днешния ден, тяхната забрава от хората и произтичащата от това трагедия, той каза нещо, което ме порази с дълбочината си. Хората живеят главно в миналото, черпят и енергията си главно от него, а с това искат да генерират бъдеще. Но на практика с бягството от творчество, с отказът от дори Прашинка съзидание и принос в настоящето, те всъщност живеят на кредит от бъдещето. Заемите се трупат заедно с лихвите в един бесен танц на пълната безотговорност. „Абе ще мина между капките този път”, „Абе защо аз да го правя, като няма да се усети и разбере”: примерите са многобройни и банални и няма да затормозявам разказа с тях. Идеята е повече от ясна. Всеки един от тях е кредит от бъдещето, при който лицемерно  и на ум е обещано връщане, за което пък се знае, че няма да стане. И то, бъдещето е на път да фалира, докато хората грижливо крият погледа си от този факт.

            Няма и как да бъде иначе, когато е забравено, че всеки Колос се гради бавно и упорито, Прашинка по Прашинка. ЧП всеки един ден извърта погледа си за нещо дребно и незначително на пръв поглед. Зрението се е свило, то е свикнало да вижда Колоси и става сляпо за Прашинките – така не се вижда и тяхното натрупване, което създава Колоса – от там и много днешни явления остават неразбираеми за него. „Комунистите са виновни. Съсипа"я държавата”.

и фалита на бъдещето беше прекрасна. И този еволюционистки подход в днешния консуматорски свят. Браво. Дано успееш във всичко!

Благодаря.